Футболът и Ливърпул ...или това което остана от тях в началото на 2011-та

Футболът е най – великата игра. Носи страхотни емоции, а за някой е и доста доходен бизнес. И двете неща са важни, но има и една трета група хора, за които футболът е нещо много повече. За тях той е тънката нишка между любовта и омразата, между радостта и тъгата, верността и предателството и какво ли още не. Казват, че футболът е за феновете, за онези, които дерат гърла в студ, дъжд, пек и мраз, за да покажат любовта си, към онези свои любимци долу на терена. Много боли, когато тези хора останат разочаровани и наранени. След това вече нищо не е същото.

Винаги съм се чудил защо тази любов или чувство, което не мога точно да определя, е толкова силно и то между хора, които изобщо не се познават.

Фернандо Торес е прекрасен футболист и нападател с отлични качества. Мечта за всеки клуб. Може би обаче испанецът никога няма да може да бъде велик футболист или най – важното - легенда. Или поне пропиля последния си шанс. Торес никога не може да бъде футболист като Раул, Тоти, Дел Пиеро, Стивън Джерард, Райън Гигс...

Торес напусна клуба, който го превърна в истинска класа. На „Анфийлд”, Торес се превърна в онзи нападател, който всеки желаеше да има в отбора си. Торес напусна клуба, който бе „единственият тим, чиито цветове щеше да защитава в Англия”. Толкова ли струват думите в днешно време?

2007: „Помолих ръководството на Атлетико да разгледа офертата, тъй като Ливърпул е клубът, в който искам да играя. Това е един от най-добрите клубове, ако не и най-добрият в Европа.”

2009: „Ливърпул е моят клуб в Англия и не мисля да защитавам цветовете на някой друг.”

2011: „Челси е един от най-големите клубове в Европа, който винаги се бори за трофеи.”

Такъв е живота - всеки идва и си тръгва. Ливърпул е бил напускан от далеч по-големи имена и все още го има. Ще го има и след Торес. Ще го има, заради феновете, заради историята, заради традициите, заради специалното край "Анфийлд"... ще го има заради Ливърпул. Не се сърдя на испанеца за трансфера му. Няма как да се прости обаче отношението му към уж „единствения” клуб и начина по-който го напусна. Може би едно „Благодаря” щеше да свърши работа, вместо култовото от рода: „най-накрая бях споходен от невероятния късмет да играя за голям клуб”. Онзи голям клуб, който на всеки мач раздава безплатни пластмасови флагчета, с които привържениците да създадат „уникалната театрална атмосфера” на „Стамфорд бридж”. Онзи голям клуб, който все още бленува за онзи голям трофей от Европа. Торес не успя да разбере, че Ливърпул е неговото семейство, както преди време не успя да го разбере и онзи Майкъл.

Жалко е че Торес подведе милионите, които го боготворяха, вярваха и искаха да бъде завинаги част от онази магия на „Анфийлд”.

„Искам да благодаря на Аякс за прекрасните три години и половина, които прекарах в Амстердам, където бях изключително щастлив и горд да защитавам цветовете на клуба. Искам специално да благодаря на феновете за подкрепата и хората, които ми помогнаха в последните години. Винаги ще ви имам в сърцето си...”

Думите са на Луис Суарес, който вече ще радва онези, които Фернандо, не пожела да оцени...

Ако говорим обаче за пари, Ливърпул направи голяма сделка. Спор няма. Продаде един, и взе двама. Единия от тях Анди Керъл има потенциала да се превърне в новата голяма звезда в английския футбол. По – много тънък и тактичен начин хората от Анфийлд се възползваха от милионите на Челси. Както се казва: „Всяко нещо струва толкова, колкото платиш за него”. Да вярно е, футболистите не са вещи но.......тук говорим за пазар все пак,чист капитализъм. Романтичните времена на 20 – те и 30 – те години на миналия век са отдавна минали. Едва ли Торес е единственото и окончателно решение на проблемите на сините от Лондон. Както е и доста съмнително, че Анчелоти толкова страстно е желал Торес. Както и да е, пожелаваме успех на Фернандо в новия му клуб, а ние привържениците на Ливърпул ще продължават да подкрепят страстно своя любим клуб.......”YOU NEVER WALK ALONE……”